Импровизация 1

Отвори очите си и светът изпулсира отзад мозъка му, провлече нозете си и раздра сетивата. Той се опита да успокои дъхът, който излизаше свистящо, рязко, на пристъпи. Усещаше тътена му в главата, където бе нахлула кръвта, в гърдите, които яростно поемаха дошлия въздух и бумтяха с грохот, не по-слаб от този между челото и тила му. Усмихна се.

Дотам разкъса нишката на всичко, че реши да спре да диша, докато чернотата не стане алена – в милиметъра, прецизното мъничко разстояние, което разделяше чернотата на затворените очи и забравения дъх и алените отсенки на разпиляна кръв и последния съсък на живота. В този милиметър, разсечен на още по-малки частици – точно в това нищожно пространство се вместваше всичко, което човек илюзорно възприемаше за по-сложно. Човешкият живот се побираше в 10 мини-милиметра, формиращи този милиметър смехотворно, безумно и невидимо разстояние. Ако не бе откривал толкова пъти тази закономерност би се изсмял на налудничавостта на това твърдение, на хаоса на тази теория, на откровената глупащина, извираща от аксиомата.

Сега не се смееше, а сериозен успокояваше степен по степен дъха си, докато не го нормализира. Тялото все още се чувстваше изтерзано, бе преживяло шока и се бунтуваше, яхнало вълната на физиологичния гняв – крещеше на стопанина си възмущението и неразбирането си. Той заглуши тези досадни викове, натика гласът на ребрата, звънът на нозете, писъкът на ръцете и най-важното – боботенето на трахеята. Не му бяха нужни точно сега, пък и бе свикнал с оплакванията им и знаеше как да действа ефективно вече.

Вместо това се зае с разнищването на душата. Душата сама по себе си бе едно мъгливо понятие, недефинирана субстанция с неясни характеристики и проявления. Имаше точно три пласта, наслоени и слепени един върху друг, три пласта в неизбежна взаимовръзка, но и непосредствено самостоятелни сами по себе си.

Първият бе външния слой, с който душата одраскваше другите души около нея, абсорбираше по малко, но не затормозяващо количество. Той бе грапав, сив, до някаква степен приличаше на абразив в грубостта си. Бе и най-дебел и плътен, същинска преграда между полусвета и анти-света, поел обета от зората на времето да е външен, далечен от сърцевината на това, което пази.

Вторият бе като току-що излято стъкло, все още представляващо танца между силициев диоксид  и натриев карбонат, въртящи се един покрай друг, единият противостоящ на другия. Имаше някаква елегантност в него обаче, някаква ранимост и непълноценност при съществуването му само в реалния свят, затова части от втория слой се намираха в полусвета, на границата между външното и вътрешното. Този полусвят бе като добавянето на калциев оксид в интимните движения на диоксида и карбоната, тайната формула, която постигаше изливането на хубавото, крепко стъкло. То се извиваше в гладки форми, изкусно, но все още твърдо и на места с някоя и друга драскотина, огрубяваща го, за да докаже и принадлежността му към реалния свят.

Третият бе коприна. Нишките, които го изплитаха, бяха крехки, слаби сами по себе си, негодни за нещо повече от кротко, систематично тъкане, но с много внимателни движения. Ако човек предеше прекомерно много те се разплитаха, вместо да образуват своето общо здраво копринено тяло, угасваха в тъмнината на анти-света и краищата им тъжно потрепваха в последния им гърч. С внимание обаче, те се сплитаха и свързвайки се една с друга, оплитайки своите нежни краища, създаваха здрава мрежа. Тя бе последния пазител в случай, че нещо разтроши абразива, счупи с груба сила стъклото и стигне до коприната.

А когато и коприната се разкъсваше, се стигаше до същия този милиметър, който предопределяше всичко, което хората възприемаха за безумно сложно – сиреч живота си. Бе му се случвало от външен фактор, от други души, които с грохот бяха сломили преградите и бяха оставили две-три висящи в небитието нишки. Точно тогава бе открил това късо, смехотворно късо разстояние-аксиома. Остана буквално гол, гол пред самия себе си и закрачи по милиметъра, люшкайки се на моста между черното – живота и червеното – смъртта.

И в един кратък, несъществуващ миг, разбра, че разграждането винаги ще поражда изграждане. Абразивът помиташе стъклото, стъклото – коприната, а коприната – границите. Но плюейки алено, той бе открил, открил бе с цената на цялата болка на света, полусвета и анти-света, че от коприната можеш да правиш стъкло, от стъклото – абразив. Изкуството на мигновено разграждане – този път не от външен фактор, а от самия теб, от това да успееш сам да се сломиш и да се оставиш крепящ се на милиметъра, и на последващото изграждане, бе най-великото нещо, което човек можеше да постигне. Методиката бе неумолима, процесът бе като огън, който се всича и изгаря всяка пора, всяка частица от тялото и съзнанието във всеки един от тези три свята, с които разполагаш. И пораждаше най-опияняващото чувство, което можеше да съществува.

С пресъхнала уста, пламтящи гърди и стелещ се дъх, той се усмихна, когато разнищи душата и я съзида отново. След което започна пак непрестанния процес на разграждане и изграждане, а светът пулсираше около него, жадно наблюдаващ случващото се.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s