За болниците, хората, годините

За болниците може да се каже много. Може и нищо да не се каже, в зависимост от това какво си видял или не-видял там.

Поне за мен това е едно от местата, които носят най-много вдъхновение и смесица от ментално + визуално + асоциативно впечатление. Но по много, много тежък и угнетяващ начин. Може би донякъде съм от щастливите хора, които сравнително рядко посещават здравните заведения, защото съм имал само една операция, а извън нея посещенията се броят на пръстите на двете ми ръце, без да включвам краката. Може би.
Поради независими от мен причини и неща, които не искам да се случват, се налага да ходя по-често там – баща ми ще бъде опериран сърдечно – операция, която не е висш пилотаж, но не е и за абсолютно подценяване. Може да се каже, че съм на нокти, защото до днес това не ми беше известно поради сдържащо информационни причини. Принципно бих се изнервил, но съм достатъчно притеснен и вместо това гледам празното пространство и пиша в някакъв шибан блог.
Но пак съм по-добре от майка ми.

Връщайки се на темата за болниците, държа да споделя, че те са и една основна причина за неебателността ми спрямо изпити и някакви други сходни неща, които инак терзаят (и предполагам – с право) много околни хора. Гледайки тригодишно дете не с една, а с две грозно счупени ръчички, чието юмруче сигурно се побира в 1/2 от дланта ми, просто ми е странно. После гледам друг човечец на обратния полюс – сигурно превалил отдавна 70-те, който е с бинтована глава, но през бинта се вижда попилата кръв и как главата му е деформирана. А накрая – баща ми, който е адски притеснен, но се държи, за да не ме тревожи допълнително. Има известна взаимовръзка – аз играя същото пред майка ми. Но предполагам на всеки е ясно реалното положение – всички ни е страх.
Както и майката на детето, а и възрастната съпруга на старика. Страхът е нещо толкова многофасетно, че не знаеш откъде ще дойде, не знаеш как точно ще се прояви и ти как самият ще го посрещнеш. Независимо дали е свързан с болници, академичност, емоционални терзания или нещо още по-тривиално и обикновено.

И въпреки ужасната година досега, т.е. полу-година и инертният човек, който съм станал в сравнение с преди в последните 2-3 месеца, мен ме е страх. Достатъчно, че да си загърбя болките в очите и факта, че не мога да спя от някакво време насам. Достатъчно, че докато чертая икономически таблици и чета история; докато прелиствам еротично-циничния нихилистичен прилив на декаданс от кратките страници на Бегбеде да си мисля как би реагирало моето литературно алтер-его в такива моменти и какво се очаква от мен.
Може би знам, но все пак ме е страх.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s