Земетресенията и ние
22 May 2012 Leave a Comment
in Uncategorized Tags: Рихтер, София, епицентър, земетресение, земетресение в София
Днешната нощ бе една странна нощ както за мен, така и за всички хора в България, и може би най-вече в София и Перник. Макар че по каквото чувам, и в други градове като Пловдив разлюляването от разразилото се земетресение е било доста осезаемо – нека не се чувстват дискриминирани.
Както и да е. Няколко неща. Първо, това беше пълен шаш за всички нас, защото последното по-осезаемо земетресение, което си спомням, бе когато бях в 6 (или 7?) клас и хич не можеше да стъпи и на малкия пръст на това. Отделно е съвсем друго да си сам у вас, в просъница, и изведнъж целият блок да се разлюлее, столовете оттатък да паднат, а стаята ти да започне да играе. Отнема между 0.8 и 1 секунди да се метнеш под прага в надеждата да не се случи нищо, и да гледаш как шкафовете се тресат. След като това отмине, сърцето ти напира да изблъска кожата ти по-напред и по-напред и да изскочи от нея, краката ти малко треперят, дъхът ти е учестен, даваш си сметка как нещата в момента са на въжето. Когато след малко следва още един трус, който, макар и по-слаб, пак разлюлява интериора, все пак решаваш и тракаш по социалните мрежи за по-малко от минута в опит да оставиш жалко завещание, ако наистина нещо се случи. То е пет думи във Фейсбук, няколко думи в скайп на близки хора, и опит за звънене на няколко други хора, които, парадоксално, най-вероятно са също в твоята позиция.
Хората се ебават с писането във Фейсбук, форумите и всички облаги на интернет, но то всъщност е оправдана реакция (макар че не трябва да е за сметка на безопасността ти, т.е. като се тресе апартамента едва ли ще кесиш на компа, вместо да се барикадираш някъде). Реакцията на това да искаш да бъдеш НЯКЪДЕ, където има и други хора, да бъдеш в колектив (дори и виртуален) в момент, в който нещата ти се струва как се изплъзват настрана, или в който си сам в жилището си. Затова и, между другото, доста съседи откриват интересни теми за разговор и странно приятни предвид ситуацията преживявания, изтеглили се извън сградата поради опасения от още трусове.
Много драматично. Но си залагам задника, че много от вас са почувствали нещо в този дух, когато повечето български градове бяха ударени от тези почти 6 по скалата на Рихтер трусове. И, съдейки по реакциите и потока в интернет, много от вас съвсем действително също реагираха така. Аз излязох и по боксерки, кецове и раздърпана тениска навън, де, но в крайна сметка реших, че опасността е отминала и вместо това завъртях телефони на близки хора или писах из мрежите на други, за да имам двойно покритие. Други са скитали по пижами, трети изцяло са напуснали сградите, четвърти са си пуснали музика, пети сигурно са яли, шести са играли DotA да речем. Тъй или инак, после ни люшна още няколко пъти. Общо над 20, ако се позовавам на медийна информация, някои от които бяха последващи трусове от 4,3 – 4,5 по Рихтер.
Както и да е. После пък тръгнаха ебавките и шегите, ширещи се от пернишкия фолклор, през Фидосова, Борисов, виртуални игри (във връзка с излязлата наскоро Diablo 3 култова игра, мой приятел ми прати смс “Diablo Walks The Earth”), или просто хитри закачки, които да разсеят паниката. Което, бтв, е страхотен психологически прийом, защото действително потушава ширналия се хаос и пълна параноя, която е нормално да последва след такива шокови преживявания.
Звучи парадоксално, но такива ситуации най-сетне осъществяват едно, макар и моментно, сплотяване на народа. На българина с българите, на човека с другите хора, който в уплахата си поне за мъничко, ама наистина мъничко, забравя другите неща, освен точно тази съпричастност. Тя всъщност е двупосочна – да бъдеш съпричастен (“дано няма пострадали, дано”), и да очакваш и с теб да бъдат съпричастни (“добре ли си, нали си добре?”). И, макар и в средата на една кризисна ситуация, това е симпатично и трогващо. Макар че, както отбеляза един мой колега от Софийски (Недев, ти, да), в Япония това едва ли би им направило впечатление, след като те са свикнали на 8-ци и нагоре. Но тук е друго.
Хубавото е, че май щетите са минимални, и поне за момента, загинали и ранени няма. Има само хора с високо кръвно, приети в Пирогов. Дано и така се запази, наистина стискам палци. А интернет гръмна – къде защото Селена Гомез е тук, и нейните луди фенки (и фенове, май има такива) започнаха #PrayForSelena, която срещна критикарския отпор на #PrayForSofia и #PrayForBulgaria, защото не е една Гомез и не тя е гражданите, които преживяха шок – а е само единица от над 7 милиона души. Макар и звезда. Имаме си и страничка в Wikipedia буквално час след събитията. Което доказа каква сила може да бъде интернет и как донякъде е оправдано човек дори и в такива моменти да се обръща към него.
Отново – както и да е. Идва нов ден, в който много от нас сигурно не са спали. Небето над Овча Купел (която май най-силно го е усетила, наред с Бъкстон и Люлин (?)), е сиво, намръщено, все едно ние сме му виновни. Взимам една питка със сирене и шунка и кротко я ръфам. Има нещо много странно в атмосферата на тази сутрин, което едва ли скоро ще изпитам.
Кантарът
12 May 2012 Leave a Comment
in Изкуство Tags: Кантарът, градушка, общество
Мъжът погледна сивеещото небе, разстлало се с нямо предупреждение над града. Идеше дъжд, при това много силен, помисли си той, след което с тиха въздишка отново впи очите си в лабиринта на печатните букви на книгата, която четеше. Ако човек се вгледаше малко по-внимателно, отвъд избелялата корица и някои изтъркани букви, щеше да разчете заглавието ѝ: „Нюйоркска трилогия”*.
Самият той нямаше излишни пари за книги, но един негов клиент му я бе подарил. Просто така – един ненатрапчив, импулсивен жест, воден може би от Провидението, или от нещо, пробудило се най-сетне из междуребрената дрямка на човечността.
Във всички случаи, разсъдливо си припомни мъжът, още тогава му се бе сторило странно да измериш килограмите си на електронен кантар, след което да подариш книга на изкарващия си прехраната така. Когато бе приел дара, той се бе изпълнил с радост, че най-сетне ще си раздвижи скучното ежедневие. Книгата бе прочел точно за два дни – тъй и тъй висеше по улиците по цял ден, в очакване на подхвърлените монети на смилилите се над клечащия старец минувачи, решили козметично да прегледат теглото си. Творбата бе мрачна, потискаща, самотна, с книжен дъх на страдание, и той я вкара под плътта си. Истината бе, че му отиваше, отиваше му толкова много, че той съзнателно или не идентифицираше живота си с нея – живота от последните четиридесет години.
Мъжът размърда крака, погледна пак небето, след което се върна между редовете. Препрочиташе пожълтелите страници за двадесет и пети път – не повече, не по-малко. Точно двадесет и четири завършени цикъла на преминаване през словата, с двадесет и пети, който ритуално се извършваше сега.
Той прогони тази част от мислите си и двупластово раздели мисълта си – едната част следеше буквите в книгата, които бе научил почти наизуст, другата ретроспективно се връщаше назад. Сега бе на 65 години, макар че възрастта щедро се бе разстлала по лицето му и изглеждаше доста по-стар. Преди 40 години, спомни си той, точно преди 40 години, бе флиртувал с младото число 25. Мъжът се отпусна на дървения стол, потупа с крак по електронния кантар пред него, след което задълба още повече.
Когато бе млад, можеше да се каже, че с раззината, гладна уста той поглъщаше щедростите на живота, обещавани всекиму, получавани от малцина. До зелената възраст от двадесет и пет години той бе извоювал своя собствена ниша в обществото – и в личен, и в професионален план. Изкуството вихреше своята сърцевина през пръстите му, хапливо кълвеше мислите му в приливи на вдъхновение, танцуваше пред очите му дивашки и съблазняващо. Обществото в захлас слушаше думите му, за тях те символизираха мистика, някакво неуловимо, ефирно провиденчество, и това го възхищаваше. Позицията му бе непоклатима, като монолитна канара сред прахта, а увереността му, както и, естествено, харизматичният външен вид, го бяха утвърдили като желана мишена за нежния пол. Режисьорка увиваше вълните на страстен сценарий за филм около личността му, художничка пък не по-малко чувствено и отдадено прогаряше бели листове с въглена на неговия образ. Без каквото и да е оспорване, това бе туптящият, пулсиращ с дъха на реалността пример за житейски успех и щастие.
Някъде тогава се случи нещо, което и досега се криеше из гънките на съзнанието му и подигравателно крещеше оттам. Бе се отказал да го дефинира и му бе лепнал уклончивото „чернотата без име”. Нямаше никакви налични спомени от този период, сякаш електричество бе прорязало и изтрило преживяванията му от тази част от неговия живот. Когато белотата на спомените се завърна, той бе сам, на една пейка в парка, в окъсани дрипи, брадясал, чорлав. Имаше нещо пилигримско в церемонията на пробуждането му, сякаш дървената пейка бе олтар на нещо неуловимо и съзидателно. Естествено, последваха опити от негова страна да се върне поне частично на върховете, където бе кръжал като свободна птица преди, но те бяха откровено неуспешни. Някои от преди близките му хора откровено не го познаха и не му повярваха, други му повярваха, но не искаха да се ангажират с вдигането му на крака. Художничките имаха други рисунки, багрещи платна с пастелни цветове, писателките пък бълнуваха други прототипи на страстта си.
В крайна сметка, той възприе метода на осмисляне на обществото като една двестамилилитрова консерва. Съдържанието на тази консерва (а също и на обществото), се изчерпваше бързо, защото това общество бе почти кухо отвътре, а когато човек изчегърташе и последните парченца, единственото, което оставаше, бе кухия тенекиен звън на празнината на консервата.
Облаците се посгъстиха и той се зачуди дали да не се махне, но все пак реши да остане. Упорит човек бе, и това му бе присъщо още от ранните му детски години. Периферното му зрение долови приближаваща се млада двойка, която бе решила да скита, въпреки изгледите за дъжд. Мъжът бе пълничък и нисичък, общо-взето неугледен, докато момичето бе негова пълна противоположност – красива млада дама, добре оформено и стегнато тяло в прехода между момиче и жена, изящни дрехи и неизменните високи токчета. Разликата между тях бе направо натрапчиво осезаема. Момичето видя електронния кантар, хвърли бърз поглед на невзрачния мъж с книга в ръка, и заяви с нацупени устни, че иска да се премери, за да види дали диетата ѝ е била ефективна. След това тя пусна монета в консервната кутия (колко иронично…), съобразявайки се с обявената цена.
Мъжът първоначално впери очи в кантара, защото очакваше какво ще види, но въпреки всичко очите му сякаш бяха притеглени към сцената и се отклониха от страниците на книгата. Това се случи точно в момента, в който момичето възмутено изкрещя, че е качила четири килограма и първо се обърна към приятеля си, после към него, виновният за това.
- Сигурен ли сте, че кантарът ви е верен?
- Да.
Момичето изхлипа нещастно и се притисна в мъжа, който я прегърна успокоително и навъсено погледна кантарджията, сякаш той бе виновен за смутената хармония на неговата избраница.
- Просто имаш тежки кости, мила. – успокои я той и двамата отминаха, все още прегърнати.
Естествено, не бе до тежките кости. Взрял се дори само за няколко мига в нея, мъжът виждаше черната кал, наслоена между ребрата ѝ, разпростряла се навсякъде по тялото ѝ, утежняваща теглото ѝ без да бъде видима. Бе тежка не заради костите си, а поради греховете си, поради нещата, които бяха очернили сърцевината, която човешкото същество изначално представляваше. В такъв смисъл, кантарът му действително бе неверен, защото не се подчиняваше на физиологията на хората, а на съвкупната маса, която формулира човешкото тегло. А тя бе далеч, далеч отвъд само физическото. Така например момичето бе действително слабо и щеше да бъде толкова на всеки друг кантар, но на този натежаваха качества и явления от нейния живот, които не можеше да бъдат уловени от другите – фактът, че изневеряваше на приятеля си, натрупаната жестокост спрямо други човешки същества, всичко това натежаваше неимоверно.
Първите капки дъжд започнаха да падат, но той не им обърна внимание, продължавайки едновременно да си спомня след краткото прекъсване, и да чете.
Когато видя за пръв път това – че кантарът му отмерва същинското тегло на хората, той помисли, че чисто и просто е полудял. След известно главоблъскане осмисли, че всичко бе започнало след като прочете книгата за пръв път, сякаш тя бе отключила нещо и бе отприщила този процес. И понеже виждането на всички недостатъци на хората го утежняваше неимоверно много, той всячески се опита да обърне процеса. Затова започна да чете книгата втори път, с надеждата това да обърне течението, да го върне в началната позиция на просто един старец с нещастно минало, стоящ на улицата със своя електронен кантар.
В процеса на четене и наблюдаване осъзна, че черната кал, пъплеща по хората, които виждаше (но не всички, някои почти нямаха от нея или дори бяха очистени от наличието ѝ), бе сходна на периода на „чернотата без име”. Затова продължи четенето, надявайки се да се очисти, да измине някакъв също толкова пилигримски път, колкото събуждането на пейката, за да сглоби частиците. Двадесет и пет години за двадесет и пет прочита, бе решил той, обхванат от някакво странно упование.
Оставаше му една страница от книгата, когато изведнъж започна да се излива градушка, неочаквана, гневна, на големи парчета. Те заваляха по главата му, заудряха раменете му, наслоиха се по асфалта, покатериха се и върху кантара му, но въпреки тежестта си, странно – без да поместват стрелката му. Това е моментът, каза си той, защото усещането отвътре се засили, задра между вътрешностите му, и сред валящата градушка той започна прочита на последната страница. Буквите се смиваха между валящите късове, но той предпази книгата с едната си ръка, проврял поглед някакси, проврял сивеещите си очи през целия хаос, който цареше наоколо.
Когато прочете и последната буква, мъжът изпусна книгата и обърна глава нагоре със затворени очи, сякаш лицето му се молеше на сипещата се градушка. Докато спомените се връщаха с бяса на блудни синове, прекрачили отново прага на дома си, той заплака, а сълзите му се смиха с падащите топчета с големина на орех. Единствената мелодия, нарушаваща ритъма на хлиповете му, беше силното барабанене на градушката по електронния кантар.
*Роман на Пол Остър
Verse – отново заедно
07 May 2012 Leave a Comment
in Изкуство Tags: изкуство, Have Heart, стрейт-едж, хардкор, Verse
Понякога има моменти, в които просто не знаем какво да кажем. Дори да идват с почти половин година закъснение.
Новината, която мозъкът ми регистрира 180-190 дни по-късно, но без да попречи на еуфорията:
Verse са се събрали отново.
И ще изкарат нов албум точно тази година.
Някои знаят за какво говоря, други – не. За знаещите и феновете – честито ни, защото действително това е една от най-емоционалните, социални, идейни и вдъхновяващи групи, стъпили на музикалната сцена в последното много време. За другите – в най-общия си смисъл, Verse са стрейт-едж хардкор група, която прекрати дейността си през февруари 2009 година.
I wish I could strike a match.
And set fire to this fucked up empire.
Защо толкова се радвам? Защото Verse имат едни от най-смислените, откровени бунтарски настроени в най-чистия смисъл на тази дума текстове и имат ясна и страхотно разгърната позиция из дискографията си. Това е една от групите, които могат да те оттласнат от дъното, каквото и да е причинило риенето ти в тинята. Това е изкуство в най-чист, агресивен вид. Verse те разгневяват, успокояват, натъжават, нахъсват, минават през пълния емоционален спектър. И името им никак не е случайно.
Сега остава и също разпадналите се през 2009 година Have Heart да се съберат. И музиката отново ще бъде цяла. 
I’ve learned from what they wanted:
Silent people living in hell, where we’re taught there’s a price for every man and a price for every piece of land.
Aggression. I gotta break the mold.
Aggression. Never let them take control.
Aggression. Hands in shackles, Mind’s confined to a cage.
Aggression. I won’t stop until I’ve broken every chain.
И нещо много любимо:
Огънят в слепоочията ѝ
03 May 2012 Leave a Comment
Тя ме гледа, докато аз я гледам. Играем тиха игра на криеница между ирисите и зениците си, а който спечели, остава без очи за другия.
Когато аз присвия своите, тя потръпва сладостно и от устата ѝ се отронва въздишка, цвят, откъснат между обагрените в алено червило устни, сякаш е дъвкала гола плът допреди малко, сякаш съзнанието на света е било разкъсано дивашки от хищния ѝ екстаз. Не се предавам – отварям ги отново изцяло, защото не искам да изгубя битката, не искам да остана сляп за нея, за лекия тъмен загар на кожата ѝ, за черните ѝ къдрици – досущ като морските вълни в спокоен летен ден, за леко заострените ѝ гърди, които съм приклещвал в не по-малко хищна от устата ѝ хватка, за ракурса на бедрата ѝ, когато ги гледам от определен ъгъл, и не на последно място – за същите хищни устни, прикриващи още по-хищни зъби, които са разкъсвали плътта ми така, както аз сам съм разкъсвал отломките на душата си след някое и друго пиянство.
Виждам как тя също тръгва да притваря очи, клепачите натежават, скриват бялата пелена и се насочват опасно, жестоко, ужасяващо бързо надолу, надолу, за да се склопят. Изревавам като ранен звяр вътре – там, в ума си, изревавам да не го прави, и сякаш ме е чула, тя отваря широко зелените си очи, в които се крие тайната на изумруда, отваря ги и с лека насмешка – как може да съм се притеснил за това, ги впива в мен, впива ги и безпощадно се гмурка отвъд катрана на зеницата ми.
Истината е, че ме е страх. Страх ме е и тя да не остане сляпа за мен, защото това е най-тежкото наказание, което Вселената може да ми отреди, то би ме помело, би ме накарало да поискам да се изтръгна сам от себе си и да се запокитя в небитието. Но не мога да си позволя да се оголя дотам, че да ѝ покажа страха си, защото тогава тя нарочно би премигнала, нарочно би извъртяла играта уж в моя полза, но същевременно в мой ущърб. Способна е на това, познавал съм я десетки години, още откакто я заобичах, без да я обичам, откакто я сраснах с дъха си и я засадих в корените на артериите и кръвта си, пуснах я в непрестанния поток на мислите и спомените си и приех, че единственото ѝ място за мен е там, там и пак там.
Тя ме гледа, докато аз я гледам. Между нас няма нищо, освен платното на въздуха, незримо за съревноваващите се ириси и зеници, увило паяжината си от нейните къдрици до босите ѝ стъпала, от моята разпиляна коса до моите груби, мазолести стъпала – невидима карта, която е проследила всяка нишка на нашите пози и е изградила геометричния модел на борбата ни. Пияни сме. Но не поради алкохола, за който десетките счупени чаши – заоблени и тумбести за вино, поръбени и широки за уиски, високи и дълбоки за шампанско, дори някоя и друга халба за бира, свидетелстват. Не, техните разпилени стъкла, блещукащи сред сърцевината на стаята, безмълвно крещят, че не са те виновниците, не е и мащехата им алкохол, глухо изляла се от техните нежни тела, вляла се в гърлата ни и подпалила ги с ритъма на живота.
Пияни сме от живота, който сме сплели със смъртта – погребвали се по стотици пъти, изравяли се от пръстта отново и отново, вдишвали хумуса ѝ, каляли ноктите си, потапяли ги в успокояващата хладина на земята, после – впивали жадни устни един в друг, нейните алени, моите синкави и бледи, докато не се отречем от съществуването и не се зарием в сърцевината на земята отново.
Окото ѝ отново трепва, но не по своя воля, тя сама навежда клепача си в спокоен реверанс към незримото платно на въздуха, отдава му почит и го насочва надолу, надолу, и пак надолу. Устните ѝ се изкривяват нагоре, прорязват малко под бузите в усмивка, която може да заледи дъха ти и да го размрази после, за да го захвърли из стъклените парчета, които са осеяли пода.
Недей.
Сякаш ме е чула, усмивката става по-явна, клепачът продължава своя бавен ход надолу, устните ѝ – още в хода на усмивката, се разтварят страстно, зъбите ѝ се оголват пред света, езикът ѝ заиграва между тях. Прилича на картина, която някой побъркан от похот художник рисува в закътания мрак на дома си посред нощ, драскащ налудничаво с бързи движения по платното, смесващ бои, изтъкаващ изображението, което да остави след себе си за вековете напред..
Недей.
Но тя не ме слуша, знам, че няма и да ме, клепачът неумолимо се спуска и аз започвам да спускам и своя, първо бързо, после забавям, за да настигна равнището на нейния. Устата ѝ се присвива леко и тогава тя започва да спуска и другия, на лявото си око – аз също. Десните ни клепачи почти стигат до долу, и заковават хода си, за да изчакат левите, за да се съединят в един общ танц, който аз не желая да се състои, отричам го, безумно се моля на всички кървави и милостиви богове той да не завърши, да не завърши въобще.
Сега очите ни са присвити, остават милиметри до затварянето им, приличаме на почти слепи старци, които примижават, за да усетят пулса на света около себе си и да се подхранят от него в последните си мигове, преди да умрат.
Недей, моля те.
Тя ме чува, убеден съм, че ме чува съвсем ясно, чувала ме е през цялото време, докато съм редял молитвите си и съм изковавал пещта на страха си, за да лумне тя в този момента с надеждата да осуети желанието ѝ, но не спира, не спира, и милиметрите се нижат, намаляват, отмират.
В момента, в който тя затваря очите си, аз също затварям моите и стъклата по пода, паното на въздуха, самотният художник със своята картина, хумуса, пръстта, градът отвън, нощта, проснала се на гневния катранен небосвод, всичко това се завърта и избухва в последните сенки на моя разум.
Таксиджиите
21 Apr 2012 Leave a Comment
in Ябълката мисли Tags: бакшиш, общество, такси, трагедия
Ако попиташ някой кое е едно от най-омразните му неща като човешки фактор в обществото, то той със сигурност ще ти посочи десетки примери. Един от тези примери почти обезателно ще бъдат таксиджиите, или по-изплютото и сардонично “бакшишите”, както са по-известни транспортиращите ни най-вече в нощните часове мъже и жени в своите жълти коли.
Макар да разбирам недоволството (от тях, а и от маршруткаджиите), изглежда или аз имам изключителен късмет с превозвачите, или другите имат отвратителен такъв. Или съм прекалено адаптивен и мога да изваждам по-добрата страна на тези хора, което все пак остава по-малко вероятният вариант.
Във всички случаи, историите ми с таксиджиите нерядко са били пряк катализатор за вдъхновението ми, понякога са ме разсмивали, натъжавали, карали да се смея от иронична тъга за това колко наивно или просташки е мислел таксиджията, но и обратното – колко проницателен е бил този човек, застанал зад волана на една от най-оплюваните, но едновременно с това и нужни професии. Имал съм наистина всякакви случаи.
Единият път “бакшишът” ми разказваше как е изневерил на жена си, а любовницата му излизала прекалено скъпо и се чудел какво да прави.
Друг път един достолепен старец с очила като лупи ми разказваше как има клиент, който редовно вози на курс София – Боровец, и с който през целия път слушат отбран джаз, защото и двамата са луди фенове. Той пъхва флашка в компютъра си, когато е вкъщи, зарежда я с нови парчета, бърнва диск и със свеж репертоар двамата с този клиент прекарват немалкото време от курса, поклащайки се в ритъма на музиката, която така и не можах да харесам.
Мечтата на един друг мой превозвач пък беше да свали с 2 стотинки цената на горивото и да основе жилища за социално слабите, или поне да финансира такъв проект, който да бъде ръководен от правителството. За точен пример къде би го направил, той посочи една изоставена, олющена сграда по булевард “Житница” и каза “Там ще е, приятел. Там ще е”.
Четвърти пък ми говореше за това колко е трудно да си баща на три деца и да работиш главно нощни смени и какво означава това за брака ти и комуникацията ти с тях. И докато ми разкриваше механизмът на разкриването на пропастта между поколенията, той вмъкна и една друга тема – за негов колега, който не си тръгвал от работа (колкото и да се “тръгва” от седналото положение в колата), докато не събирал 50 лева поне. Защото събирал пари за апартамент на внуците си (вече след години труд бил събрал за дъщеря си) – въпреки, че нито дъщеря му, нито внуците му ги е много еня за него. Нещо като фанатичното проявление на алтруизма между вратите на една жълта остаряла лада, каквато е неговата кола.
Имал съм много истории, наистина, това е само кратка представителна извадка. Но никога, абсолютно никога не съм оставал половин час след края на курса до старата част на “Овча купел” и нейните мрачни улици, за да си говоря с таксиджия. И то не за която и да е от тези теми, а за да проведа един от най-разтърсващите си разговори с непознати (а и познати хора). И ако сме свикнали на клишето за възхода и падението на човешкото битие, то този човек олицетворяваше точно това. Ходил до Дубай, ОАЕ, Скандинавието, Нова Зеландия и описващ с детайли своите посещения, акумулирал по 10-15 хиляди лева месечно, щастлив съпруг и баща, той губи жена си след тежка битка с рака преди няма и година. Жена му беше красива – той показа снимка, с правилни черти, гъста червена коса, леко размазана снимка, защото снимката беше стара. След като я показа, видях и неговата снимка на идентификационната карта (нали всяко такси трябва да има такава с шофьорите, които го обслужват) – направена девет месеца преди сегашния момент, в който двамата стоим в колата, а глутница от кучета бяга нагоре по асфалтовия хълм. Между двете лица – на картата, и това срещу мен, общото беше прекомерно, прекомерно малко.
След като губи жена си, нещата тръгват надолу, дотам, че заемите да наброяват вече 40-50 хиляди лева, дъщерята да няма никаква сигурност и да разтваря същата празнина на поколенията, за която другия негов колега ми е говорил, а самият той прави опит за самоубийство, но се отказва – защото има дълг като баща и не може да остави дъщеря си освен майка, да погребе и татко – и да остане с десетки хиляди лева за изплащане тепърва на 20 години. Зъбите му бяха изпопадали, защото беше тежко болен, изтормозен, но въпреки това носещ кръста си с някаква такава достолепност и упоритост, че накрая му стиснах ръката и му казах, че е най-значимият ми събеседник от години насам.
И докато това не помага – казах му, че и не помага да му кажа колко съжалявам, нито пък помагат двата кинта бакшиш, които съм оставил – при курс за три, то разговорът, разширил се през желанието ми да пиша, функционирането на обществото, “Изкуството на войната” на Сун Дзъ, будистката култура, неговото семейство, онези далечни страни, които той ми препоръча – защото за да пишеш добре, трябва да си пътувал много, и много, много други неща, помогна до някаква степен и на двама ни.
Това е плоскостта на блог комуникацията, плоскостта на очакваната моя реакция, макар че истинската ми е да мога да изразя бурята от мисли и усещания в момента и да я изплюя като огромно мастилено петно, съшито от думи, на белия лист. Ако можех (но не мога, защото просто не мога да го разпиша), това щеше да е най-великият разказ, който съм писал досега. А може би и който щях да напиша въобще.
А таксиджиите са като онези, жълтите калинки с черни петънца, досущ като колите си. Пак се срещат общо-взето често, но никой почти не ги харесва, в сравнение с техните червено-черни посестрими, даже някои хора ги смятат за отровни. Не, че е така. Те са нужното ребро от скелета на нашето общество.
Казусът “Стандарт” срещу Чобанов – тенденция на модерната журналистика
12 Apr 2012 Leave a Comment
in Политика / Общественост Tags: Атанас Чобанов, журналистика, IREX, Wikileaks
Признавам си – с една ръка на сърцето, а с другата – в областта на челото като така известния фейспалм жест, че всеки път, когато си помисля, че съм видял достатъчно от нещо, бивам оборен. Нещо подобно се случи днес с моите (а и сигурно тези на почти всеки един от вас) перипетии с журналистиката и това какво дъно може да удари тя в определени случаи. За да прецизирам по-точно – днес бе един от най-челните ми краштестове с това колко гнусни и жълти могат да бъдат отрочетата на поръчковата журналистика и колко фанатично могат да опръскват интернет (или печатното) пространство със своите киселинни полюции.
Говоря за тази статия в печално известния за мен вестник “Стандарт”, който породи една остра реакция от моя страна преди някой и друг месец. Понеже искам или не, ми се налага от време на време да следя дейността на тази медия, съм обучен в типичния изказ и лансиране на факти, който е присъщ за тях. Не се заблуждавайте по приятно хващащия очите син цвят, който ви облъчва от сайта на “Стандарт”. Говорим си за издание, което е толкова жълто, че някак не се учудих как се коалира с други жълтурковци (“Шок”) в анти-Чобанов кампанията. Не знам кое е по-зле – всяка комбинация от размисли и думи в цялата статия, която е като излята на керамичен под повърня, или анонимното и отборно означаване на автора като “Екип на “Стандарт”.
Медийните войни не са нищо ново. Поръчковата журналистика – също. Това, което пиша и от което се възмущавам също едва ли ще разбие представите за света и ще отлепи гъстия, черен изолирбанд пред очите на хората. Това, което е истинско проблемното е, че всички тенденции, които отбелязваме всекидневно – обслужването на интереси посредством медиите, необективността им, раздалечаването от мисията, която би трябвало да имат – да са коректив и да служат в полза на обществото, се влошават. Мислите, че говоря на сляпо?
Прочетете ако желаете само въведението на доклада на IREX, където всичко това е очертано съвсем, съвсем накратко. Видях, че и професор Нели Огнянова (която много уважавам като експерт и мислещ човек), също е обърнала внимание на това тук малко по-обстойно. И без това проблемното лоно на крехката журналистика започва да се пропуква още повече и статии от типа на тази, която лансира “Стандарт” – с цялата ѝ гнусотия, прозрачен нихилизъм и отровен хейтърски подход, е едно от най-ясните проявления на това. Проявлението е насочено към този тип журналистика, която се бори точно срещу тези тенденции и се стреми да бъде доколкото може обективна, изобличаваща, и в интерес на гражданите.
Съ рогата напредЪ
Говоря не за друго, ами за сайта БиволЪ, българският сътрудник на Wikileaks, в който Атанас Чобанов активно участва. И докато реални контакти с лицето Чобанов не съм имал, то често посещавам Биволъ и прочитам разследванията и като цяло материалите, които се публикуват на платформата. Мисля, че е безсмислено да ви посочвам къде е разликата между стандартизираните полюциина един точно определен вестник и разработките на една златиста биволска глава. Но за да не ви натрапвам прекомерно мнението си, вие сами може да направите този своебразен експеримент и да решите сами за себе си кое, как и къде стои.
И докато “Стандарт” се лигавят в калта на собствените си озъбени, изкривени думи, Джулиън Асандж, мозъка зад Wikileaks, oпровергава с точно едно изречение част от обвиненията на вестника към Чобанов (точен цитат: “Затова от 2010 г. Чобанов е собственик на balkanleaks.eu, което е българското псевдо копие на wikileaks. Сайтът му е създаден, за да шантажира обществото и да подсигури медиен комфорт на неговите спонсори.”)
Nasty smear campaign against our Bulgarian partner
Assange: “I denounce the smears against Atanas Chobanov. Balkan Leaks is an official WikiLeaks partner, and Chobanov is an honorable man.”
Тук произнасям едно I rest my case и приключвам. Изпитвам известен скептицизъм към мисията на Wikileaks в модерното ни общество, макар че оценявам немалка част от информацията, която “снася” – нищо самоотвержено няма в публицистиката и журналистиката, нищо, което да няма гръб и умисъл. Но очернящата, жалка кампания на “Стандарт” не може да провокира нищо повече от гняв, примесен със смях, съжаление и немалка степен състрадание към хората, които стоят зад този материал. Да запазиш работата си понякога изисква жертви, но има граница, която за мен просто не трябва да бъде прекрачвана.
Hear my words that I might teach you / Take my arms that I might reach you*
24 Mar 2012 Leave a Comment
Това е един от онези моменти, в които гърлото ти иска да изрече прекомерно много думи, но множеството им се слои някъде из него и не можеш да ги изплюеш. Не можеш и да ги изповръщаш, да ги изкашляш, да ги изсмееш, защото думите наистина могат да бъдат изсмяни.
Ако можех да рисувам, в момента четката ми щеше да драска бясно по листа, да целува гневно краищата му, да се заиграва с него, да прониква в него, да разпалва белотата му и да я оцветява в трагични, страстни, предизвикателни тонове, цветове и фигури. Ръката ми щеше да е стегната, вените – изпъкнали, движенията – трескави, очите напрегнати в любовта, която леех по същия този лист – нямаше да съществува нищо друго за тях. В зениците нямаше да грее светлина, а мрак, защото тъжната истина е, че творците най-често се храним с мрака и тъпчем от тъмнината му в себе си, допускаме калните ѝ нокти да раздират органите и душите и опиянено плюем мастилени вълни, от които ни призлява. Някъде около мен кучетата щяха да вият, защото овчакупелските кучета винаги вият, но аз щях да отворя прозореца си и да вдишам от целия този вой, от разгонените им вопли, от миризмата на сръфана плът там, където двата мъжкаря са се сблъскали един с друг. И нещо друг – мирисът на победения, угнетен и посрамен, свил опашка, неговите очи със собствен мрак, който тихо ще резонира с мрака в моите. Няма как линията на очите ни да се засече поради нощта, но ще усещам всичко така, както е. И щях да вкарам и него, този победен мъжкар в картината, и другия, и перилата на балкона, и спокойно светещия апартамент с очертани силуети срещу мен и всичко неизказано, което тази вечер и тези дни са побрали в съзнанието ми.
В две мои любими книги двама мрачни мъже, плюещи мастило от онзи тип, който описвам (наред с кръвта си) правят същото и го правят всеки ден. Аз щях ги копирам по своему, загнездил се в грозотата и красотата на света на палитрите и изваяните форми, на методиката и религията, която включва това да претворяваш всичко, което си виждал, усещал, чувал, докосвал и мислил в четириъгълника на едно платно. Щях да пия бира, да хвърлям остатъците от половинлитровите кенчета в измайсторено от мен дървено кошче и с изцапани в десетки цветове пръсти да дърпам от някой и друг отворен фас, правейки го от сивоникотинов в цветната палитра на смъртта, която той носи в дима си. Щях да зова името на някое момиче или жена, което съм обичал или необичал, или пък обичах в момента, щях да рисувам и нейните форми някъде сред хаоса на другите силуети, фигури и предмети, населяващи гъсто платната. Устните ѝ щяха да са с цвета на прокървяла боровинка, косите щяха да са в цвета на нощта, мастилени и черни като душата ѝ, защото тя щеше да е същата като мен, алкохолизирала се от музата на тъмнината, потопила гърдите си и срамните си части в нейния извор. Ноктите ѝ щяха да раздират драперията на света и пергамента на кожата ми, докато въртящото се кълбо навън щеше да издиша последните моменти на своя апокалипсис. Magnum opus на съществуването ми, белязано от една чисто и просто сгрешена при рождението дамга, позволила да имам тази власт да рисувам и да изкарвам мислите по този начин, вместо да е по какъвто и да е друг.
Всичко това щеше да бъде, ако можех да рисувам. Но аз не мога. Затова сега пиша случайни визии отвъд клетката на това, което съм станал в последно време, тайният и съкровен момент на това да излеза извън света и неговите рамки, извън стаята ми с хладното ѝ зеленикаво мълчание, извън балкона с неговите хладни плочки, извън туловището на хладния блок с прокъсани билбордове, които дори не са билбордове, а някакво жалко извинение с консерви боб и бутилки минерална вода по тях (или може би нещо друго). Абсолютно убеден съм, че в някаква паралелна реалност, в която се казвам по друг начин, мисля по друг начин, живея в различен блок и различни кучета вият под различния ми балкон, и различна музика звучи от доста различните колонки, щях да мога да рисувам. Но тогава най-вероятно щях да искам да мога да пиша.
Добре да е дошъл новият ден, който е нощ.
*Заглавието е от песента от линка долу
